Джайпур
(26.10.07-28.10.07)
Едно добро начало
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“
Първият ни сблъсък с индийската железопътна система ще остави траен спомен в мен. Тъй като ни регистрираха като временно пребиваващи жители на страната, не можехме да се възползваме от бързите услуги на туристическите бюра, които издаваха билети на туристи за всяка възможна дестинация. Трябваше да се научим да пътуваме като всички останали граждани на Индия, което ще рече – да се редим за билети седмици преди заминаването, да си пробиваме път през тълпи от хора, да спорим и да се настъпваме, да попълваме формуляри, да ни връщат за други формуляри, да „удължаваме“ ръцете си със силата на мисълта, че да подадем формулярите на служителя, преди да е завалял пороят от други ръце, да не ни разбират, ние да обясняваме и пак да не ни разбират. Изобщо трябваше да се справим със суровата бюрократична индийска действителност. Оттук следваше, че се нуждаем от желязно планиране и железни нерви.
След като най-накрая държахме първите си билети за отиване и връщане, хукнахме да издирваме перона за нашия влак. Открихме го и зачакахме. Скоро влакът се появи. Заехме стартова позиция. Влакът пристигаше, но не намаляваше. Гледахме безпомощно как вагонът ни профучава покрай нас. Индийци тичешком се добираха до влака и се мятаха вътре. Какво ставаше тук? Нямаше време за размисъл. Инстинктивно се втурнахме към движещите се вагони. Разпръснахме се. Тичахме редом с влака. Всеки се мъчеше да се улови за дръжка на врата и да се издърпа нагоре. Индийци отвътре ни подаваха ръце. Щом се озовахме във влака, взехме да се оглеждаме да не липсва някой от нашите. Дали целокупният студентски колектив беше съумял да се качи невредим във влака? Въздъхнахме с облекчение. Да, всички бяхме налице.
В този момент осъзнахме глупостта си. Влакът намаляше, ли намаляше, докато изцяло уби скоростта и спря. Започнаха да се качват хора. Бяхме се подвели, че влакът въобще няма да спре, а той просто бил ужасно дълъг и затова е трябвало да се изнесе по-напред. Защо им беше тогава на ония индийци да тичат подир влака? Разбрахме защо. Просто хората предпочитаха да избегнат върволицата от слизащи и качващи се пътници и бързаха да заемат местата си. Повече нямаше да се водим по чужд акъл.
Със стъпването ни на гарата в Джайпур, столицата на щата Раджастан, около нас се скупчиха тълпи от рикшаджии, които започнаха да ни прелъстяват с всевъзможни предложения. Гора от ръце тутакси ни стиснаха за ръкавите: „Свами джи, такси!“ , „Най-доброто, сахиб! Няма грешка!“, „Евтин, уютен хотел, бехан джи!“. Всички се представяха за „наши приятели“, готови да скочат в огъня заради нас. Загрижили си те като вълкът за овцете. От такива „приятели“ само глава може да боли и джобът да олеква. Затова избягахме и се спазарихме с един рикшаджия далеч от района на гарата. Той ни заведе до Деви Нивас – приятно и скромно хотелче, украсено с рисунки и освежено с цветя. Имаше и куче. При това охранено.
Групата ни беше шарена като индийска дреха. Нипон, будистки „хай-тек“ монах от Тайланд с блага усмивка и смирен поглед (“хай-тек“, тъй като притежаваше всички съвременни компютърни и технически устройства); Ян – чехът, с когото деляхме една стая в университета; Андреа – италианец с етиопска кръв, който приличаше на сикх заради гъстата брада и тюрбана на главата си; Чанад – унгарецът, който винаги намираше пътя; Кендзо – японецът с детски наивно лице; Аня – полякинята с големите амбиции и странния хинди; вечно ухилената Ирма от Литва; Ленка, която се интересуваше от спиритизъм и астрология и българската група от шестима души, които вечно гледаха в различни посоки.
От първите ни опити да бъдем сплотена група остана само доброто намерение. Разбра се, че всеки го дърпа нанякъде другаде. Пламнаха и първите искри – кой каква стая предпочита, къде иска да ходи, колко време ще остане там и тем подобни.
На автобус и слон към крепостта Амер
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“
На сутринта към девет и половина потеглихме към мястото, откъдето можехме да хванем автобус за Амер (пише се Амбер, но се произнася Амер). Тук положението с автобусите беше следното: стоиш си на някакво място, където по нищо не личи, че има спирка; приближава раздрънкан и претъпкан автобус, от чиято врата стърчи човек в униформа, крещящ с пълно гърло и максимална бързина дестинациите на автобуса. От теб се иска майсторството да разграничиш думите, които предъвква в едно.
Щом постигнахме този резултат, се качихме в правилния автобус. Беше със счупени стъкла и откъртени седалки като след футболен мач. За капак беше пълен, ала човекът в ролята на викач продължаваше да крещи и да привиква пътници. Кога ли щеше да забележи, че автобусът вече се пръска по шевовете? Надвесилите се над мен пътници ме удряха със задниците си всеки път щом автобусът спираше или правеше завой наляво. Добре, че пътят до крепостта беше само половин час. След малко се появи човек в цивилни дрехи, който започна да събира пари за билети. От нас искаше да изкрънка по 20 рупии при положение, че на индийците взимаше по 7 рупии за същата спирка. А най-интересното бе, че прибираше парите, а не раздаваше билети. Така значи! Изрепчих му се, че дори не прилича на кондуктор, че всеки би могъл да ни излъже и да ни прибере парите. Направих го на матимаскара, задето имаше различна тарифа за местни и за чужденци (все пак бяхме студенти, а не просто туристи). Накрая той отстъпи и реши да ни вземе по 7 рупии.
Стигнахме Амер – хълм, по който подобно на змии пълзяха и се виеха крепостни стени. До основната крепост се стигаше със слон. Можеше и пеш, но кога друг път щяхме да се качим на слон? Базалтовите мастодонти бяха изрисувани и гледаха с миловиден и благ поглед. Имаха дълги извити мигли и 4-5 сантиметрови твърди косъмчета по цялото тяло. Като ги погалиш по хобота, те поглеждат мило с едно око и потрепват с ушите си. Качихме се отгоре. При всяка негова крачка се люшкахме на една страна и имах усещането, че всеки миг ще загубя равновесие. Дори можех до достигна с крак гърба на слона и да го галя с пръсти. Водачът отпред беше млад раджастанец с дълги извити мустаци като биволски рога, малки обеци и оранжева чалма. Като разбра, че сме годеници, запя любовни песни. Сега освен че се возехме на слон, си имахме и живо радио. Ех, че късмет! По едно време в ръката на водача проблясна нещо метално. Приличаше на метален шиш с кука в единия край. Попитахме го за какво му служи, досетили се, че не е за да чеше слона с него. Той набързо изстреля няколко отговора в свое оправдание:
– Мъжкарите се бият много и затова предпочитаме да водим слоници, но понякога и между тях изникват кавги. Прибягваме до оръжието само в екстремни случаи. Никога не бих наранил слон. Той ми е като брат.
Но думите му не ни вдъхнаха доверие. За какво му беше тогава да държи постоянно кривия шиш в ръка?
В самата крепост имаше много чужденци. Затова тук любезната просия се смесваше с нахална просия, а раболепието и легалното „обирджийство“ достигаха своя връх. Агра и Джайпур са доказани центрове на агресивния бизнес. Чудех са дали така е навсякъде. Местните агенти не просто те увещават, те те преследват и дърпат за ръкава, за да те убедят в своята правота. Тъкмо си се отървал от хотелиерите и финтираш изпречилите се на пътя рикшаджии, когато от нищото изникват продавачи на сувенири. Маневрираш покрай тях и вече си мислиш, че стигаш благополучно целта, когато се нахендряш на самообявили се за експерти гидове или псевдо турооператори. Понякога обаче и тези досадници може да ти спасят кожата. Във варианта – навън вали, изморен си и ти се спи, нямаш резервация и ти трябва спешно рикша, те са едно добро решение.
Отпратихме с ръка поредните говорещи „визитки“ като че бяха нахални мухи и навлязохме в крепостта. Оттам се запътихме към малки развалини, разположени на отсрещния хълм. До мястото се стигаше по множество гигантска стъпала, по които се катерихме на четири крака и като вземем неизменния ни придружител – жегата, която обожаваше да ни тупа приятелски по гърба и да ни пощипва за бузите със жарките си ръце, качването се очертаваше да е тежко. По пътя нагоре мъж и жена оправяха счупените стъпала. Поискаха да ги снимаме, след което обаче жената с престорена усмивка взе да повтаря „Мъни, мъни!“ Тия не не мен! По-скоро бих изтрила снимката. Като че всички индийци умираха да бъдат снимани. Но вина за това имат и чужденците, които намират нищетата и мизерията на обикновените хора за екзотични и атрактивни. Затова сега всички позираха с надеждата да изкарат някоя и друга рупия. Е, не всички ламтяха за пари. Някои просто искаха да им бъде обърнато внимание или да оставят следа в живота на чужденците.
Продължихме нагоре. А там ни очакваше гледка, от коята дъхът ни секна. Над нас се поклащаха седефени облаци като бели чаршафи, провесени на невидим небесен простор. Около нас се диплеха като набръчкано одеяло обгорели хълмове, а под нас се виждаха безброй кутийки – градът. До ушите ни достигаха монотонни храмови песни. Беше мирно и спокойно. Ники извади лулата си. Имаше навик да пуши, когато бе на силни и красиви места. Това беше неговият начин да каже „благодаря“. На слизане жената ни посрещна със същите думи. Като не ѝ се отвори парашута, поиска шала ми. Колкото повече се спускахме, толкова повече светът пред нас огрубяваше. Като фината неорганична енергия, сукшма, от която някога се е състоил човек и нейната груба, плътна и органична форма, стхула, която представляваше сега. А най-долу с издути черни бузи и изцъклени като топчета за пинг-понг очи индиец свиреше на инструмент с писклив звук, подобен на флейта, докато змия виеше снага пред него. Щракнах го скришом, но той явно ни видя и ни подгони стремглаво, настоявайки да му дадем цели 100 рупии – ни повече, ни по-малко! Ръцете му бяха големи колкото лопати, а очите му блестяха от ярост като два раздухани въглена. Ники му пробута десетачка и продължи напред, а за щастие мъжът не ни последва.
Беше време да тръгваме. Чакаха ни уроци. Хванахме автобуса за Агра, но вече мислехме къде ще прекараме идните събота и неделя.
http://elenikindia.blogspot.com/
Из „Химикал, шоколад и две рупии“
или какво разказват дневниците на двама студенти по индология
