Най-големият биосферен резерват в Родопите се нарича „Червената стена“. Той се намира в близост до с. Бачково, западно от Добростанския рид, и е с площ 30 кв. км. Посетихме го на 26.06.2010. Отправната ни точка беше беседката на пътя от с. Добростан до х. Марциганица, до която се стига за около час от Пловдив. Разстоянието е 50 км, като част от пътя до с. Добростан е черен, след което преминава в асфалтиран до хижата.
В 10 ч. тръгнахме да търсим вр. Червената стена, но се оказа, че сме поели по грешна пътека, която ни водеше към долината. Когато разбрахме това решихме да изкачим рида, но понеже релефът му е доста пресечен, ориентирането беше затруднено. В крайна сметка знаехме посоката, в която трябва да вървим, така че в най-лошия случай щяхме да се изморим повече.
Първият интересен обект, на който се натъкнахме, беше ловджийско укритие. В непосредствена близост до него имаше заредена хранилка за сърни. Това ми напомни, че една от опасностите в гората е някой ловджия да не те помисли за дивеч.
Сравнително рядко намирахме гъби, макар че от време на време се намираше по някоя по-голяма. Стигнахме една поляна, на която имаше мащерка, и там спряхме за почивка.
За експеримент опитах да запаля огън с една магнезиева запалка, обаче нямах успех. Искри се получаваха, но или подпалките не са били подходящи, или нещо в техниката на палене не беше правилно.
Решихме да повървим още малко в посока на върха, но не го ли намерим скоро да се връщаме, защото в резервата има още какво да се види. За щастие точно като изкачихме последната височина излезнахме на една поляна, от която се откри прекрасна гледка към скалите под вр. Червената стена. Разбрахме, че сме на прав път и вече по-ориентирани продължихме към целта.
След още десетина минути по сравнително равен терен стигнахме до път, който води до самия връх. От този момент вече беше доста по-лесно и съвсем скоро стигнахме целта. Цялото това ходене ни отне около два часа.
Гледката от горе беше впечатляваща. Виждаше се целият резерват долу в ниското, в далечината беше Асеновград, а по-далеч се открояваха тепетата на Пловдив. В края на долината се показваше село Бачково, а манастирът остана скрит зад възвишенията. Долу разпознах пътеката до Аязмото, както и поляната с камъните, където съм бил на пикник. Изведнъж осъзнах къде точно се намирам и следващият път като съм долу ще погледна нагоре и ще си спомня за тази гледка. В другата посока се виждаха х. Марциганица и червеният покрив на параклиса „Св. св. Петър и Павел“, скрит сред дървета.
Поляната на върха също беше красива и пълна с живот. След като се помотахме малко, поехме по обратния път към беседката. За разнообразие решихме да не се забиваме пак в гората, а да следваме пътя.
И все пак, пътят, по който вървяхме, излизаше на асфалтовия път за с. Добростан. Това щеше да ни удължи маршрута, затова хванахме една пътека напряко през гората. В крайна сметка, само час след като тръгнахме обратно, вече бяхме на беседката.
Втората част на разходката ни из резервата ни отведе до хижа Марциганица. До нея се стига по асфалтов път, много лесно достъпна е, но беше в ремонт и не можахме да я разгледаме от вътре. След като я завършат ще стане доста добра изходна точка за всякакви маршрути из това прекрасно кътче от Родопите.
Продължихме към следващите забележителности – пещера „Добростански бисер“ и връх Попа. За съжаление не бяхме екипирани със силни фенери, за да разгледаме пещерата, но по пътеката попаднахме на чудни места със спираща дъха панорама. Пред нас се откри долината на река Сушица.
Това е най-недостъпната част от резервата, за която се твърди, че на дъното й тече пълноводна река, която е оформила потаен каньон. В действителност наистина се забелязват отвесните скали, които с времето са останали да се извисяват над реката. А двата склона на долината са обрасли с растителност като джунгла, където, казват, има мечки, вълци, елени и др. Това е едно недокоснато от човешка ръка кътче, което го прави изключително ценно.
На около километър от хижата пък се намира връх Попа. Със своята странна форма няма как да остане незабелязан. На този връх са били открити керамични находки, които доказват, че преди хилядолетия там е имало древно светилище.
Към 17 ч. вече бяхме отново на изходния пункт, изморени от 7-часовата разходка, но доволни от това, което видяхме. Това място определено има още тайни, които оставям за друг път.
